Характер и Психопатоплогия

Психиатрията, психотерапията и психологията проявяват фрагментираност на идеите и практиките, подхранват многобройни до голяма степен фидеистични становища и нагласи. Формулират и разработват неясни двузначни или многозначни парадигми и са принудени да постъпват така заради необходимостта да се ситуират в света на науките, освободени от митологичност и философска мистика, белязани от съзнанието, че трябва да овладеят един необятен магмен потенциал, който почти не се поддава на анализ с методите на естествените науки. Този потенциал е свързан със спецификата на човешките преживявания, които са уникални и неповторими, пропити със собствен смисъл, защото принадлежат на едно уникално и неповторимо Аз и се ситуират в контекст на междуличностни отношения.
Възможността за прогнозиране на този полиморфен свят е крепко свързана с разбирането на преживяванията, на нещата и събитията от миналото, които са исторически значими, и се изгражда, като се започне от индивида и неговата история, от обществото, в което той живее, от заобикалящата го среда и от семейните и социалните му взаимоотношения.

Въпросът дали и доколко опиращата се на тези предпоставки методология води до реално придобиване на познание или вече се е изчерпала в своето епистемологично и клинично-терапевтично измерение, си остава открит. Ще го засегнем само мимоходом.

Взаимовръзките между тези усещания, между тези начини на мислене, а оттам и начини на реагиране, отношението на обществото и на обществените контролни и здравни структури са жалонирали периодите в социалната и научната история на лудостта и лудите.

Важно е да се разбере, че от всяко мнение и всяка заета позиция се ражда дадена прагматична нагласа и това се отразява върху поведението на лекарите, на хората с психично заболяване (което е вътрешно страдание) и на обикновения човек.

Пътят към благосъстоянието не е отсъствие на болести, а ползване на най-висшето благо, което ни е дадено от това, че сме оптични бозайници, той е гениталност, той е истински човешки контакт, който вече не е блокиран в параноични позиции, той е възможността да развиваме нашия еволютивен потенциал, той е да живеем в общество на истинско общуване и истински взаимоотношения.

Затова искаме да осъществим на практика едно „обогатяващо общуване“, да предложим един „друг превод“ на личността, без да забравяме – а и не бихме могли да забравим – нашата културна история.

Няма да забравим как се е стигнало до най-целесъобразните по наше мнение модели за интерпретация на преживяванията, които всъщност са предмет на нашата работа; смятаме също така, че е възможно – в рамките на ситуация, която е своего рода „мост“ между една стара и една нова култура – да прибавим „липсващата брънка“ в един пост-райхиански интерпретационен урок, т.е. в урок, който тръгва от идеите на Вилхелм Райх и се насочва автономно към други развития.

Следователно с този наш труд си поставяме за цел да направим принос с нови елементи, да разширим перспективите, да посеем известни съмнения в една култура, която, изглежда, е започнала – с предугадимите опасности – да се подхранва със самоуспокоителни „истини“, и да предизвикаме дискусия, която да донесе полезни резултати на плоскостта на практиката.